Няма как да не споделя това произведение на полското изкуства с вас. Това клипче е направено от Оскар – мой приятел, който освен талант за видео има и забележително чувство за хумор.
…they’ve named it Bulgarina, because of the similarities with every known Bulgarian female – they come angry, crazy and wet.
…и разбира се любимото ми:
…United States sent money, Germany sent food supply, while astonishingly Ireland sent 50 000 Polish citizens back…
На 19 юли 2008-ма, благополучно кацнах на летище Копенхаген и от там се започна моята датска авантюра. От тогава мина една година. Принципно, когато подобна голяма промяна се случи в живота ни, обичаме след определен период от време да си дадем равносметка. Аз реших да го карам годишно.
Чувствата, емоциите и впечатленията ми от тази северна страна варираха по всички степени на скалата – от най-високи, до най-ниски. Но връщайки се една година назад, започвам да си мисля, до колко съм се променила и до каква степен.
Като за начало, идеята ми, че до сега съм била много самостоятелна се разби на малки парченца. Че бях сравнително самостоятелна в България – бях. Сама си движех нещата, вземах си решения – родителското тяло по никакъв начин не се е намесвало в моите решения за бъдещето ми. Но, родителското тяло (сиреч – маминка), готвеше вечерята, пускаше пералнята, помагаше ми всеки път, когато имах някакви затруднения по държавните звена. В Дания, съвсем сама трябваше да се преборя с всичко това – от пералнята и фурната, до общината и такс офиса. Разбира се, тези преживявания само ме направиха по-отговорна и организирана. Честно казано, преди да замина, никога не съм си мислила, че ще смятам процентов данък, ще организирам и плащам сметки и т.н., но и това се случи. Никога не съм смятала, че ще седна с хора и ще си говоря за заеми, лихви и данъци, но и това стана. Лично аз съм доволна, че вече съумявам разумно да контролирам тази част от живота си.
Разбиха ми се и предславите за толерантност. Не отричам, че Дания е изключително социална държава, която в моите очи прави чудеса за жителите си. Държава без социално напрежение, със стабилна средна класа и съвсем малки разлики в социалните прослойки. На какво ли не се нагледах от както съм тук – на протести, без никаква намеса на насилие от страна на органите на властта, до безплатно снабдяване на наркозависимите с медицински хероин. Държава, където не си съден по външният вид, нито по стилът ти на обличане. Държава, в която можеш да се задавиш от култура – изложби, постановки, прожекции на стари филми, концерти, фестивали – от шумни и бъкани с големи имена, до малки независими концерти в мазето на архитектурното училище. Една прекрасна държава, за едни хора…датчани. Убедих, че вече, че Дания си е за датчани, Швеция за шведи и прочие. Не, не са расисти, а националисти. Мили, усмихнати, спокойни хора – поне с усмивка ти казват, че предпочитат да наемат по-ниско квалифицираният датчанин, пред високо квалифицираният чужденец. И да искам – не мога да ги виня или съдя. Държава, като Дания, която през по-голямата си част е била комунно общество и е толкова развита, с подобен висок стандарт на живот, се предполага да си пази…своето. И въпреки всичко, като студентка, аз намазвам повече в тази ситуация – възползвам се от качественото образование и най-вече събирам важен житейски опит, който много ще ми помогне оттук нататък.
В Дания общо взето се интегрирам – интегрирам се в образоватлната система, която е коренно различна от нашата. Интегрирам се в ново общество, с нови хора и разбирания. Научих се на спокойствие, научих се да не прибързвам в решенията си и най-вече осъзнах, че да си на 19 означава, че си млад и имаш много години пред себе си, които можеш да употребиш за учене и развитие. В България толкова зор си давах – бързах все, да завърша тук, да започна да уча там, да изкарам бакалавър, веднага да запиша магистър…нахъсана до степен до която, бях готова ако имах необходимите качества и квалификация да влизам в ООН. (-:
Тук видях много хора, които не бързат с решенията си – осъзнах, че не си длъжен веднага след като излезеш от гимназия, да знаеш какво точно искаш да учиш и с какво искаш да се занимаваш. Разбрах, че няма нищо лошо в това да не бъдеш приет в универитет от първия път или просто да не си подадеш документите, защото все още не си сигурен какво точно искаш да учиш. Това ме и изуми в датските ми колеги – нямам колега по млад от 25 годишна възраст. Варират между 25 до 35 и не виждат нищо…нередно в това да са на 35 и те първа да започват да градят образование. Да – има една съществена разлика, те могат да си го и позволят, но това е друга тема за разговор.
Общо взето съм се променила доста – станала съм лесно раздразнителна (именно, защото тук мамка му няма нищо, което да може да ме раздразни), лесно се изнервям (в България доста ми трябваше за да ми почервенеят ушите, тук автобусът ако закъснее с 3 минути и вече…), станала съм в същото време невероятно спокойна – майка ми едвам ме изтърпява с това спокойствие, което ме е обхванало. Станала съм по-отговорна по отношение на природата – от година не съм посмявала да хвърля боклук на земята, защото на фона на тази чистота си е престъпление. Ходя, рециклирам си бутилките, извъхрям си боклука разделно и пестя електричество (тук на контактите имат едно бутонче – като не позлваш контакта го натискаш, за да не се хаби излишна енергия). Въпреки, че плоскотта на Дания не важи особено за Орхус, аз си карам доста често колело, вместо да позлвам градският транспорт.
Спрях да закъснявам, започнах да се храня по-здраволсовно, огранизма ми свикна на умерен климат (прохладно лято и не чак толкова люта зима).
Колкото до климата – от сега да кажа, че митовете за полярни мечки и жестоки зими си остават митове – някога може да ги е имало, но в момента планетата ни се намира в нова климатична фаза – затопля се. Аз не обичам слънцето (за шок на много хора), предпочитам по-мразното време и температурите около 14-15 градуса, което прави Дания почти идеалната дестинация. Зимата не ми е трудно без слънце, лесно свиквам и с късите дни. Но лятото с тези 20 часа ден, все още не мога да свикна, а второ лято карам тук. Докато се стъмни и е време да се съмва. Аз докато си легна и вече чувам птичките как пеят. Като за капак имам само бели завеси.
Като цяло впечатленията ми от Дания до този момент се държат на ниво добри – няколко изцепки през тази година ги свалиха от отлични. На въпросът дали ще остана тук? Не. Прекалено съм млада (или поне така си мисля) и искам да пробвам и други кътчета на тази планета. Пък съм и прекалено любопитна. Януари 2010 ще започна 6 месечният си интерншип, който върви към програмата, но няма да е в Дания. После – имам няколко алтернативи, една от коята е да доизкарам бакалавъра си в Единбург. Но времето и способностите ми ще покажат.
Никой не ме пита обаче – бих ли се върнала в Дания? Разбира се. Като една млада, образована дама с дълго CV и няколко стажа, бих се върнала. Най-вече защото спокойствието е едно от най-ценните неща, които тази държава може да ми предложи. Един ден ако имам деца, бих искала да отраснат в такава държава.
Но само времето и обстоятелствата ще покажат.
Буковски пишеше от дъното на пропитите му с никотин и евтина бира дробове. Но е до болка откровен…и често до болка прав. Ето любими негови цитати:
- Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света.
- Почти всеки се ражда гений, а умира идиот.
- Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.
- Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията гласуваш първо и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.
- Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.
- Дори само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно.
- Добрият писател знае кога да не пише.
- Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.
Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.
Нали знаете, онези песни, които не можем да спред да ги слушаме с дни? Ето и моята – от половин година не бях слушала Бейрут и бях забравила как ми влияе тази музика…
За мен Копенхаген не беше нещо много ново – все пак живея в Дания. Още с приближаването знаех, че съм на “родна” земя. Както един колега се изрази – Дания, плоска като палачинка и пълна с вятърни електроцентрали.
Честно казано, за мен Орхус е по-красив и приятен град от Копенхаген. Някак си повече си падам по Jutland 
Както и да е – беше 4-ти юни, а на следващия ден трябваше да гласуваме и да изпратя майка ми на летището, за това решихме, че това ще е денят, в който ще се разхождаме из Копенхаген. Бяхме в малък хостел до централната гара и съвсем близо до Тиволи – аз, като едно вечно непорастнало дете започнах с умиление да гледам към увеселителният парк и лудите влакчета, но нямаше смисъл – веднъж вляза ли там, щях да стоя цял ден, а на мен Копенхаген ми е на 3 часа път с влак, докато на майка ми й е 3 часа със самолет.
Имах няколко предложения за майка ми – къде да я заведа. Да, но тя вече си беше наумила къде иска да иде – място, което аз не бях включила в листата с идеи, защото все пак това е майка ми. Бях шокирана от избора й – Кристения.
Кристения е малък автономен град в самото сърце на Копенхаген. Собствени закони и уникален начин на живот – пример за това колко либерална държава е Дания. Там има три правила – никакво насилие, оръжия и тежки наркотици. Кристения е друг град – дори друга държава. Фасовете по земята, множеството графити и Pusher street (все си мисля, че са я озаглавили на известната трилогия) на която можеш да си напазаруваш хашиш марихуана преди да се прибереш вкъщи. Истината е, че Кристения е много красив град – дори хаосът в него е красив. Езерото с къщите на кристенци не е гледка за пропускане. За съжаление, в Кристения е забранено да се снима – и аз да живеех там и аз щях да се дразня на такива като мен – туристи. Майка ми оприличи града на катун. За мен пък Кристения е града на духовната свобода – невероятно спокойствие цареше. Аз бях абсолютно спокойна, но без да искам прекарах майка ми по Pusher street, макар внимателно да гледах на картата, в опит да я отмина. Там предимно датчани и гренландци бяха опънали масите, предлагайки хашиш и марихуана. За момент се обърнах към майка ми, която август прави 52г. и при видът й на уплашена кошута, просто я хванах за ръка и я изведох от Кристения. По пътя дори се скарахме, спорейки за идеологията на това място, но просто съм се убедила, че малко или много възрастта й не предполага такава либералност. Поне стигнахме до взаимният извод, че вместо самият Копенхаген да бъде изрисуван в графити, залят с цигарени фасове и да гъмжи от хашиш и трева, то поне всичките тези дейности се извършват предимно в Кристения.
След дългата обиколка пеша на града, най-накрая се прибрахме в хостела. Малко по-късно излязохме с един мой приятел, който живее в Копенхаген и отидохме на приятна ирландска кръчма (-:
Ето и малко снимчици от датската столица:
Това са единствените 2 снимки, които направих на Кристения. Известният надпис, който на излизане казва “Сега влизате в ЕС”:
Колкото до изборния ден – за пръв път ми беше. Първото ми гласуване и то на парламентарни избори! оста пътувахме докато стигнем до българското посолство, което се намираше с приятел копенхагенски квартал. Бая хора се бяхме насъбрали – някой идваха от Швеция. Тези, които са далеч от Стокхолм им е по-близо да дойдат до Копенхаген да гласуват. Нещо ми напомни, че съм на българска територия – начумереният чичко пред вратата, който ни пускаше един по един. Влязох и прекарах известно време в четенето на всички партии – доста от тях не бях и чувала.
Скоро обаче, българската реч се заглуши от турска, когато автобус дойде пълен с турско говорящи господа, които явно идваха да гласуват. То и резултатите си показаха…
Звъннах на приятелите ми в Орхус – и там бяха отворили секция. При тях всичко беше минало нормално.
И така – приключи моето маане на гащи из Европа. Сега се преместих в ново общежитие и очаквам август месец и началото на новият семестър.
Още едно място, което ще задраскам от списъка си с места, които трябва да посетя преди да умра. Русия ми беше мечта, специално Санкт Петербург – все още ми се иска да ида до Москва и някои други малки провинциални градчета, включително и Сибир, но нека да не бъдем алчни.
Пътуването от Талин до Санкт-Петербург не беше особено дълго – тръгнахме към 7 вечерта и горе долу в толкова пристигнахме на сутринта. За разлика от Стокхолм, по време на пътуването до Русия не можах да спя, не заради красотата на фиордите, а заради белите нощи, Стоях си на терасата, с цигара в ръка, гледайки как слънцето с часове докосва хоризонта, но и така не се скри. В каютата ми, разбира се имаше тъмни завеси, но пък аз реших да се насладя на никога незалязващото слънце по това време на годината. Истината беше, че бях толкова развълнувана, че усетих умора, чак след като се прибрах и взех един душ. Рано сутринта с майка ми се разделяме – тя тръгна с руски екскурзовод, аз – с английски. За пореден път бях обект на любопитни погледи – не само защото бях сама, а защото бях прекалено млада. Повечето хора по тези круизи са над 30-35 годишни. Но това ми даде повод да се запозная с двойката датчани и шведи, както и с една голяма група ню йоркчани, които за пръв път идваха в Европа.
Корабът ни акустира на едно пустинно пристанище – първото нещо, което виждам са панелените блокове и колите Лада. Някак си ми става едно топло и мило – все едно съм си вкъщи. Гидът ни се казваше Алексей – и освен, че беше адски сексапилен руснак, беше изключително интелигентен, забавен и саркастичен. Той обичаше Санкт Петербург, както аз никога не съм обичала Плевен. Беше роден, израстнал, учил и завършил там. А сега съответно и работи. С него бързо завързахме приказка на тема Рембрант, Сталин, жегата в Русия (28 градуса) и руската водка.
Преди да тръгнем, Алексей ни даде малки радио предаватели със слушалки – така можехме да го чуваме, дори той да беше на 100 метра от нас. Тези предаватели са руска разработка (както ни беше разяснено), но са произведени в държавата, която произвежда всичко – Китай.
Руското качество е като китайското качество. Като изключим оръжията.
По пътят ни за Петродвореца се нагледахме на пъстрата Санкт Петербургска архитектура. Алексей ни показа и няколко сгради в типична сталинистка архитектура и както той се изрази:
Архитектите тогава не са имали много право на избор – избора е принадлежал на Сталин. Ако има някой, който не е съгласен с неговите възгледи, се изпраща в Сибир, да чисти снега там – както се изразяваме в днешно време в Русия.
Видяхме и не скромната резиденция на официалният президент на Русия, както тази и на неофициалният. Така Алексей се обръщаше към Мевдевев и Путин – като официалният и неофициален президент. Начинът по който разказваше беше толкова увлекателен, че в един момент спрях да снимам и само го слушах и въпреки това не мога да възпроизведа цялата информация, с която ни затрупа.
След обиколката из града, отидохме в Петродвореца, който беше първата ни спирка. Още с влизането ни нахлузиха едни пликчета на крака, а на всеки ъгъл имаше някоя и друга начумерена руска баба, която внимателно следеше с поглед да не би да докоснеш нещо. За голямо съжаление, това произведение на руската архитектура успях само отвън да го снимам, защото снимките в самият дворец бяха забранени.
Екатерина Велика определено е водила доста луксозен живот, докато е управлявала Русия (след смъртта й в двореца са намерени около 150 000 рокли) – всяка стая беше уникална сама по себе си, а детайлите са просто убийствени – правех усилия да не се заглеждам прекалено много в тях, защото бяха не само уникални и красиви, а и прекалено много и вниманието ми често се отнасяше, позволявайки ми да пропускам по-важни и забележителни гледки. Още в двореца започнаха да ме болят очите – толкова много ги напрягах в опитите си да запечатам всичко във визуалната си памет, но в един момент установих, че е просто абсолютно невъзможно и се отпуснах унесена в разказите на Алексей и красотата на руският дворец.
След обиколката из Петродвореца и още един – сравнително по-кратък тур из Санкт-Петербург, отидохме на типичен руски ресторант, където освен ястията, ни беше сервирано бяло студено вино и руска водка. Там вече се заприказвах с ню йоркчаните. След като ме попитаха от къде съм и аз съответно казах – България, но уточних, че в момента живея в Дания, разговорът от цените на наемите в Куинс се обърна към мен. Доста интересни и забавни личности бяха всички – честно казано, макар да бях най-младата (то направо си бях най-малката ако питате мен), бързо успях да се причисля към разговорите им за история, политика и култура. Като се замисля – радвам се, че пътувах с такива хора, а не с мои връстници – не знам, защо често предпочитам компанията на доста по-зрели от мен хора – някак си по-интересни са ми.
След приятният руски обяд, се отправихме към дългоочакваният Ермитаж. Нямах търпение да се добера до този уникален музей. Самата сграда, която включваше и зимният дворец не можах да я обходя с поглед, та камо ли с обектива на фотоапарата. Бяхме предупредени да не взимаме големи чанти, както и да не носим течности – преди години една от картините на Да Винчи била залята умишлено с киселина – отнело е 12 години картината да бъде реставрирана и дори сега човек с просто око може да види остатъците от нападението. Обиколката из Ермитажа щеше да бъде сравнително кратка – само the highlights, което сиреч означаваше – 5 км. 
Статистиките показват, че ако стоиш по 30 секунди пред всеки един експонат в музея, ще ти трябват 12 години за да го разгледаш. Освен уникалният интериор на Ермитажа, той е дом и на едни от най-уникалните оригинални творения на Да Винчи, Ван Гог, Микеланджело, Анри Матис и т.н. Бях платила 5 евро за да снимам, но в един момент бях толкова опиянена, че спрях. Малко преди да стигнем до картините на Ван Гог, Алексей ни показа двете много известни картини на Матис, които са напускали Ермитажа само няколко пъти, поради простата причина, че струва 1 млрд. долара за да бъде изнесена всяка (демек по 1 млрд. на картина). И да – казах милиард, не милион. Прилагам съответната доза снимков материал:
Признавам си без бой, че до скоро си нямах и на идея коя е столицата на Естония – знаех, че е тази малка държавица, до Латвия, на един ферибот път до Финландия и че няма население и 2 милиона. Никои нямаше високи очаквания за това малко съкровище на Балтика, с изключение на мен и дори аз бях изненадана.
Естония ме изненада с уюта, гостоприемството си, красивите и стилни естонци и естонки, запазените сгради от 18-ти и 19-ти век, чистият въздух и невероятна атмосфера. В един момент ми стана тъжно, гледайки една държавица, боднала се някъде между Балтика, Скандинавия и Русия, която въпреки многото премеждия в историята си, запазва своето очарование, вместо да го разруши.
Талин винаги е бил много важна пристанищна точка, що се отнася до търговията между Скандинавия и Русия – само на 280 км. от Санк Петербург (както се изрази Алексей, за датчаните това може да се виждат много километри, но за руснаците са нищо) и на 80 км. от Хелзинки. Естония е тази малка точица на Балтика, която от всичките си съседни държави е страдала най-много – още по времето на Северните кръстоносни походи е била завзета от Дания – датското управление над естонските земи започва още в далечната 1219г.
През 1346г. пък, датчаните продали Естония на германците. После пък през 1561г. Талин е политически завладян от Швеция (само Норвегия май не са ги завладявали милите, но те по това време май още са били част от Дания). По време на северната война, шведската армия капитулира и Талин е превзет отново, но този път от Русия (1710). В края на крайщата Естония официално се появява на картата на света едва през 1920г. Според мен обаче, естонците повече клонят към Скандинавия, както по манталитет, така и чисто физиологически. Не, не – не всички са руси, бледи и синеоки – в никакъв случай. Този генен басейн обаче е зародил една изключително красива нация, която днес се помещава на територията на Република Естония.
Често когато пътувам съм много мълчалива – прекалено съм заета да гледам и да попивам информация, лица, хора, емоции. В един момент, майка ми леко ме сръчка и ме попита “От както сме тук, да си видяла непривлекателен човек?”. Отговора е ясен – не. Естонците, за разлика от братята датчани, не можеш толкова лесно да ги причислиш към която и да е нация, защото нямат някакви типични отличителни белези. Повечето жени (или поне тези, които аз видях) бяха и брюнетки и блондинки и червенокоси, но най-вече естествени, непринудени, женствени и…различни. Голяма палитра от различни типове женска красота и най-вече – стил. В Естония е трудно да кажеш какво е на мода, защото улиците са толкова пъстри от хора, които са изградили своя собствена мода – собствен стил. Същото се отнася и за мъжете – като жена, която е привлечена и към двата пола (към женският не толкова сексуално, колкото чисто естетически), мога да ви кажа, че Талин за мен беше огразъм на сетивата. Сякаш в генният pool на тази нация има щипка руски сексапил, скандинавски чар и балтийска уникалност.
Усмихнати лица на всеки ъгъл – някак си съм привикнала с догмата, че по-бедните и хаотични държави са източника на начумерените и сърдити хора. Това не важи за Естония. Китни заведения, малки магазинчета, липса на гигантизъм в стил Хамбург – малки, тихи, уютни и спокойни калдаръмени улички. С доста местни се заприказвах – единственият ми concern по отношение на Естония беше езикът – родена съм 89′та, така че руският не ми е втори майчин език. Но мисля в скоро време да седна и него да поуча. Както и да е. В това отношение се почувствах, както се чувствам навсякъде другаде из Скандинавия – английският събаря всякаква езикова бариера – млади, стари – няма значение. Всички говореха английски – кои разбираем, кои перфектен – няма значение. Да не говорим колко отслужливи бяха хората, към които ми се наложи да се обърна за помощ в търсенето на място от където да си купя зарядно за апарата. (-:
И тук прилагам задоволително количество снимки:
Ако трябва да опиша Талин с една дума, то това ще е очарование. Не подценявайте скромната красота на Балтийските републики – гарантирам ви, че няма да бъдете разочаровани.
(…извадено от дневника с пътеписи…)
Няма нищо по-спокойно и лениво от ден в открито море. Вчера към 16.30 корабът ни отплава от Киел, Германия и потегли посока Швеция. От тогава освен синият хоризонт и някой друг товарен кораб, друго нищо не съм виждала. И тази вечер, стоя и гледам залеза към полунощ – така е лятото на Север – дните са дълги, а нощите къси – в момента, в най-северните части, слънцето никога напълно не залязва и по това време на годината се появяват така наречените бели нощи – не сме достатъчно на Север за да ги усетим напълно, но Русия идва, а с нея и липсата на залез слънце.
Днес е 19 градуса – след гала вечерята се събувам боса и ходя по палубата – събирам някой и друг поглед, разбира се, защото вече не съм на датска земя и ходенето по улиците бос не е толкова актуално. Освен, че ми беше приятно да усещам студеният под на палубата, много мразя да нося токчета, но на вечеря нямаше да ме пуснат с кецове. Иначе черни вечерни рокли обичам, но ги нося с клинче и ниски обувки.
Екипажа на кораба се постара да ни забавлява цял ден – понякога липсата на пейзаж, прави ежедневието доста скучно. Баровете отвориха от рано, а с тях и музикантите започнаха да свирят. Във всеки бар има различна музика – класическа, джаз, латино, блус, денс и т.н., а в дискотеката има и DJ. Така и не стигнах до него – достатъчно ми беше да послушам руският пианист Игор и едно латино трио, които свиреха, пееха и създаваха свежо настроение.
Докато си се мотам боса по палубата и се взирам в тъмно синият безкрай на морето, край мен минава пасажер с апарат, с чийто обектив би могъл да заснеме дори луната. Тихо мълком, мислейки си, че не съм го забелязала, ме снима как си ходя босичка Голяма атракция се извъдих за някои, макар скандинавците и дори германците, хич не ми обръщаха внимание на разголеното облекло в тези ниски температури и студен северен вятър. За една година в Дания, съвсем се калих на хладен климат – не, че зимите са кой знае колко студени, но пък лятото за седмица-две, като удари 29-30 градуса и вече чувстваш жега, въпреки чистият въздух и приятният вятър. От там идва и моята логика, че лятото, в горещият плевенски климат и застоял въздух, едва ли ще се прибера – не искам да звуча разглезена, но имам чувството, че ще се задуша.
При наближаването ни към Стокхолм, както и на Санк Петербург по-нататък, не можах да спя. В Русия ме умориха белите нощи, но в Швеция просто ми беше прекалено красиво да гледам малките островчета и невероятната, непокътната природна красота на Скандинавия. Легнах към 2 сутринта, около два часа и половина по-късно се пробудих – вече беше светло, а от прозореца на каютата ми се виждаше ето това:
Щеше да бъде престъпление, ако просто се бях обърнала на другата страна и бях продължила да спя. Казах си – майната му. За сън има време – пролазих някак си от леглото до балкона на каютата ми, взех апарата, поснимах, а после само се излегнах на стола и оставих зрението ми да се наслади на тази красота. За пореден път си дадох сметка, че българската природа не отстъпва по красота на скандинавската – с голямата разлика, че по скандинавия природата е пазена, дори поддържана, а не разрушена в името на бетона и грозното хотелиерство. В Дания (вярвам, че и в останалите части на Скандинавския п-в) по плажовете е забранено да се правят кафенета, ресторанти и други форми на печалбарство – най-много някоя малка дървена къщичка да има, която е кану клуб.
Наблужавахме Стокхолм с около 30 км/ч. Днес щеше да бъде топло, макар прогнозите да казваха друго – но както имаше една приказка – ако на лъжата краката са къси, то метеоролозите са джуджета.
Стокхолм е обявена са столица на Швеция през 1634, след дълги конфликти с датският крал Кристиян I. Следват години на глад, тежка зима и дори чума, която през 1711-та убива по 1200 души на ден. След смъртта на Карл XII, държавата (и столицата) за пореден път са в застой.
През 18-ти век, шведската наука и изкуство разцъфтяват, което дава повод за построяването на нови институти и сгради. Въпреки честите фази на застой в историята на града, Стокхолм се превръща в истинска, функционираща и населена столица през 1915г., когато населението на града достига до над 360,ооо души. Лятото на 1912г. Олимпйските игри са проведени в Стокхолм, което дава повод за голяма транформация на града. В началото на 60-те години, столицата на Швеция за пореден път търпи промени, отново в положителна насока – започва бум на строителство, благодарение на което през 80-те, Стокхолм се превръща в доста скъп за живеене град. По време на рецесията през 90-те, обезценената крона всъщност доста помага на Стокхолм – шведския туризъм започва силно да нараства и столицата бива посещавана от многоброини чуждестранни туристи.
След влизането на Швеция в Европейският съюз, Стокхолм постепенно се превръща в достъпна туристическа дестинация. Премахването на ограниченията като часове, през които може да се сервира алкохол и т.н. в барове и ресторанти, спомага на шведската столица да се превърне в един вибриращ и кипящ от живот град, който виждаме днес.
Едно от първите места, които посетих беше Gamla Stan или Старият град на Стокхолм, където освен Кралския дворец, се намира и Nobel Museum, който е посветен не само на делото и личността Алфред Нобел, но и на всички лауреати на Нобеловата награда от 1901 до сега.
Другият чар на Старият град (поне за мен) са малките и уютни улички, които аз лично обожавам. Имаме си ги и в Дания и тъкмо когато се чудех дали ще ги видя в шведската столица, се натъкнах на тях по пътя за краслкия дворец:
Oще малко снимчици от разходнака из шведската столица:
Стокхолм, както всички останали скандинавски столици е чиста, подредена и спокойна – ние, които идваме от Източна Европа, а особено тези от нас, които са виждали мръсният и пръскащ се по шевовете Париж, Ню Йорк и Лондон, имаме представа как изглежда една средно статистическа европейска столица. Скандинавия и Балтика обаче, винаги са се цепили от колектива. В градове като Стокхолм, Копенхаген, Осло, Талин и т.н. доста трябва да се постараеш, че да се загубиш – и дори да ти се случи, няма нищо по-лесно от това да се ориентираш. Не отричам удобството на GPS навигацията, но лично аз предпочитам добрата стара хартиена карта – напомня ми за времето, когато нямаше мобилни телефони, които да ти почесват дупето и да ти обръщат палачинките, както и перални, които сами простират. В университета ми съм заобиколена от високи технологии – исках малко почивка.
В Стокхолм гъмжи от музеи – Музея на модерното изкуство, the Nordic Museum, Skansen, но един от най-забележителните и по статистика – най-посещаваният музей в цяла Скандинавия е The Vasa Museum.
The Vasa Museum представлява военен кораб от 17-ти век. Счита се, че той е най-старият и единственият запазен кораб от тези времена. Историята на кораба Vasa e доста интересна – през 1625, краля на Швеция поръчва построяването на нова флота от военни кораби. Сред тях е корабът Vasa. С построяването на кораба, се заена холандският архитект Henrik Hybertsson – носи се със славата, че има опит в изграждането на военни кораби, Да, но корабът Vasa, който на 10 август 1628г. е тържествено изпратен да отплава от Стокхолм, потъва само минути след отплаването му. Накланя се на една страна и пред изумените погледи на хората – потъва. От екипажа загиват 50 човека, но след като е изваден са намерени само 25 скелета. Това е историята на славният военен кораб от 17-ти век, който потъва със самото си потегляне.
В Skansen пък, който е известен open air museum, освен интересни архитектурни решения от градския и не толкова градския живот на Стокхолм, човек може да се нагледа и на интересни животни – като например малките тюленчета, които се помещаваха там. Отделно там се провеждат и много концерти и фестивали. В малките магазинчета, сякаш се връщаш с години назад – там в традиционно облекло от отминалите времена, усмихнати шведки ти продават бутилирано в стъклена бутилка мляко, туко що изпечен хляб и т.н. Музеят е огромен! Освен това, разкрива и невероятни гледки на Стокхолм от високо:
Приключвам тази публикация с една последна атракция.В Стокхолм си беше жегичка – 29 градуса. И няма нищо по-приятно от това истински да се разхладиш в топлото време. А в шведската столица няма и по-подходящо място от Absolute Ice Bar! Ледът е внесен от Лапландия, а температурата се поддържа около -5 градуса.
Лична констатация – шведите са по-богати от датчаните! Съдя по броя на частните яхтени пристанища и по самите яхти. Единствената луксозна яхта, която видях в Орхус, беше с шведско знаме. Хах. На отплаване, доста шведи ни махаха от лодките/яхите си, включително и група от 8 човека, които бяха на кану – от далеч ги видях как ни махат с греблата, а когато корабът, който аз наричам чудовище, мина покрай тях, свалиха греблата и започнаха да мятат с ръце. Сякаш шведите на отплаване от Стокхолм ни мятаха повече от колкото на идване
Това лято в последният момент замених прибирането на родна земя за круиз с кораб из Севера. Не се поколебах и за секунда и вместо 40 градусовите жеги в Плевен, заминах към 29 градусовия умерен климат на Балтийско море. Маршрута беше следният: Дания(Копенхаген) – Германия(Киел) – Швеция(Стокхолм) – Талин(Естония) – Санк Петербург(Русия) и от там пак на датска земя.
Започвам този пътепис със забавна случка, която за мен е по-скоро непростим гаф. От както живея в Дания съм се наслушала на всякакви истории на хора, отплеснали се, заспали и т.н. по влаковете и свършили я в Германия, я някъде другаде. И винаги съм се смяла със сълзи на подобни истории, мислейки си, че подобно нещо никога не би могло да ми се случи. Еми…случи ми се.
Дълга е историята покрай това, как моя милост се обърка и хвана влака за Малмо (Швеция), но осъзнах, че съм направила голям гаф, когато си погледнах мобилният телефон и на мрежата пишеше SE (демек – Svenska). Както и да е – върнахме се от Швеция и си хванахме такси от Централна гара за въпросното пристанище. Копенхаген щях да го гледам на връщане – мисията беше да стигнем до кораба преди да е отплавал без нас. Таксиметровият шофьор проведе около 7 телефонни разговора в търсене на кораба MSC Orchestra – в един момент бях толкова отчаяна, че дори бях спряла да се оглеждам и да слушам, до моментът, в който шофьорът не ми посочи с пръст кораба, на който щях да плавам. Аз се залепих като винетка на прозореца и направих жалък опит да обходя 150 000 тонното чудовище с поглед (снимките по-долу са правени на пристанището в Естония):
Това беше моментът, в който си отдъхнах – щях да плавам! Хубавото на луска е, че наистина си почиваш – лошото е, че прекалено много те глезят, бързо свикваш и после трябва пак да се върнеш към старият с ритъм. С отварянето на багажника на таксито, няколко души от екипажа на кораба поеха куфарите ни, сложиха им стикер номер 10161 (номера на каютата) и ни опътиха към check-in пункта. След качването в кораба бях прекалено зашеметена за да мисля – част от персонала се беше наредил на входа, очаквайки пътниците – нас ни пое млада и усмихната азиатка, която ни качи на асансьора и ни заведе до каютата. Бях уморена, изтощена и крайно зашеметена за да я слушам. Исках само да си тегля душ, да изляза да балкона и да гледам морето. След няма и 15 минути и багажа ни дойде. Не можех да повярвам, че в края на крайщата сме се качили! Особено след ходенето до Швеция
Със самото казчване на кораба започнах да си задавам следните въпроси:
1. Как това многотонно чудовище се задържа във водата?
2. Колко е голямо в квадратни метри?
3. Колко души са необходими за да може то да фунционира, по начина по който фукнционира? И тук не визирам само капитан, механици и т.н. – всичко от хигиенисти до сервитьори, до не знам и аз още какво. Визирайки броя на баровете, ресторантите, спа центъра, казиното, театъра, броя на каютите (кораба е с капацитет 3313 пасажера) и т.н. Колко хиляди души, които циркулират по 24/7 са необходими? За съжаление не можах да открия кого да попитам за броя на персонала, но пък ми бе отговорено на друг въпрос – относно вода и хигиена. Сложете 3000 души пасажери (+ персонала) – всички те се къпят, ходят до тоателна, изхвърлят се боклуци и т.н. (а морето нищо не се хвърля, дори и един фас!) Колко вода е необходима? Оказа се, че на ден се изразходват по 900 тона вода, а на всяко пристанище кораба зарежда с 1500 тона. Отделно в кораба има пречиствателни станции, рециклиране и какви ли не други щуротии. Собственика (на този и всички кораби на компанията MSC) е италианец. А капитана се казваше Жузепе Мареска.
Стига толкова с фактите и статистиките – продължавам нататък.
На следващият ден пристигахме в Киел, Германия – честно казано нямах и желание да слизам, но все пак слязох. За пореден път не бях очарована от немска земя. Може би е време да ида до Берлин, защото до сега Мюнхен и Хамбург не са ме впечатлили изобщо – е, да освен с гигантизма си, който по-скоро ме задушаваше. Все пак ще приложа малко снимки. Беше неделя и улиците бяха пусти и тихи – имало е някакъв бирен фест – бири от различни крайща на света – потърсих България, но намерих само Сърбия и Хърватия. Немците бяха май много препили и спяха. А времето, което в Копенхаген беше топло и слънчево се смени на мрачно и студено.
Стокхолм, Талин и Санк Петербург ще ги пиша в следващите постове – просто са далеч по-впечатляващи, историческо интересни от Киел!
Скуката е по-ужасна болест и от рака. От нея се умира бавно и мъчително – факт. Понякога се умира и по-леко, ако си достатъчно смел и решиш да направиш някой и друг експеримент с живота си, като например, да му сложиш край.
Скуката се заражда в малките, спокойни и подредеин градчета, с пеещи птички, цъфнали дръвчета и алеи за велосипедисти. Там, където в 9 вечерта улиците са пусти, липсват пиянските песни, бурния смях, изпочупените прозорци. Там лиспва животът – хората са еднообразни, сиви, засмяни и безотговорно спокойни. Това за мен е Адът на Данте.
Преди да достигна до същината на този пост, нека направя една малка вметка. Няма съвършено общество, но тези, които се доближават най-много до това определение са именно скандинавските държави – факт. И все пак си остават държавите самоубийци в социологията – Норвегия, Дания, Швеция и Финландия държат първенството по най-много самоубийства – всяка година се избиват, коя да е на първо място. Правят го, защото са депресирани – не е от раното стъмване зимата, нито от раното съмване лятото – теглят си ножа, защото са нещастни в собственото си малко микро-общество, което е подредено, чисто, изрядно, спокойно и уредено – като в стъклен кафез. И аз цял живот така да живея и аз ще си тегля ножа. Но поне те си позволяват да пътуват много.
От моите странства по света, градове като Ню Йорк, Лондон, Париж, Амстердам, Истанбул и родната София са…my kind of places. Няколко милионни, пренаселени, задръстени с хора, автомобили и друг вид тестени изделия. Там, където хората са намръщени, вечно ядосани и забързани. Пиеш кафето си в картонена чашка и пушиш сутрешната цигара по пътя към метрото. Сблъскваш се със стотици хора – всякакви хора. Там хората не се самоубиват – нямат време за това. Прекалено са заети със стратегии от сорта как да стигна от точка А до точка Б, без да попаднат в задръстването, за което няма пиков час. След работа пък са твърде заети да ударят едно драй мартини или едно двойно Джак Даниълс, да разпуснат от тежкият и натоварен работен ден. Нямат време да мислят и за депресии дори вечер – това е единственият часови пояс, в който тези хора могат да си позволят да правят див секс, надвиквайки се със съседите, които правят същото. Ако нямат пратньор, то нощните клубове, богатият избор от вечерни театрални постановки, кварталните малки кина, които прожектират стари класики или джаз клубовете са само част от забавленията, на който може да се отдаде човек в някоя от тези световни метрополитни столици. Петък вечер, можете да забиете в някой комедиен клуб и да се насладите на stand-up. Истината е, че в тези пропити от престъпност, алкохол и отпадъци градове кипи истинският живот – той пулсира 24/7 – за него няма почивен ден. Културният живот е в апогея си – изложбите, концертите и представленията никога нямат край…те винаги са там – дилемата е да намериш време да ги посетиш.
Аз харесвам тези градове – в скъпите наеми за едностайни квартири, хаоса и безпорядъка има нещо крайно възбуждащо. Енергията, която кипи в тях и вдъхновението, което те дебне на всеки ъгъл си струват да се лишиш от 10 години от своят живот. Защото именно в такива градове са творили хора като Хемингуей, Капоти, Милър, Буковски, Гинсбърг и Бъроуз. Това са градовете родили Чарли Паркър и Майлс Дейвис. В този хаос са се родили много творчески гений, в този безпорядък са творили. И днес ние им се възхищаваме. Спокойствието те осакатява душевно и емоционално. В спокойните градове времето е спряло – в хаоса на метрополиса времето непрекъснато се движи, връщайки те назад и изстрелвайки те напред. Времето там няма часови пояс – то е вечно натоварено, забързано и кипящо от живот. Град, в който няма денонощен магазин за алкохол, цигари и сладки изделия, не е град, в който си заслужава човек да живее.
I wanna wake up in a city, that doesn’t sleep, както е казал великият Синатра – животът е прекалено кратък, за да си позволиш да не го живееш.
