Основната дейност на NSA е следенето и разкодирването на чуждестранни комуникации и разузнавателни сигнали, използвайки методите на криптографията.  В така нареченият Крипто Сити, скрит зад множество земни насипи и дървета е щаб квартирата на NSA, където над 30 000 души обслужват шпионажа. Неговата легалност е спорна.

В продължение на осем години NSA съществува като No Such Agency. До лятото на 1960г., дата известна като най-голямата издънка в историята на агенцията. Завесата пада и света научава за реалното съществуване на тази агенция, когато Уилям Мартин и Бърнър Мичъл взимат едно месечният си отпуск и заминават за Куба. От територията на Фидел Кастро двамата  започват осъществяването на акцията си – мисия Москва и заминават за руската столица. Докато Мартин и Мичъл прекосяват океана към Русия с товарен кораб, в Пентагона настъпва смут, поради факта, че вече цял месец никой не знае нищо за двамата държавни служители. В САЩ журналистите се хранят с историята, правейки стотици догадки, които включват и похищение. Вероятността двамата да са минали отвъд желязната завеса става реална, когато те дружно дават пресконференция в Москва и публично оповестяват по световните медии за съществуването на NSA.

Тайно от очите на света е издигната специална база, в която се разработват най-новите средства за осъществяване на разузнавателни подслушвания и разбивания на информационни кодове – САЩ подслушва над 40 държави

Заявява Мичъл уверено в Москва, знаейки, че е зад Завесата, властите в САЩ не могат да го докопат. Мартин и Мичъл остават в историята на агенцията като най-големият гаф на NSA. В самото начало на скандала вестниците гръмко ги обявяват за хомосексуалисти. Преписани им са какви ли не чудовищни качества в стремежа си казаното от тях да бъде умаловажено. Това, разбира се, не помага и светът все пак разбира за съществуването на NSA.

С цел агенцията да не последва съдбата на AFSA, в годишният й бюджет се наливат милилярди долари, превръщайки NSA в най-скъпата разузнавателна агенция в САЩ. В специално конструираният Крипто сити, живеят и работят хилядите умове, които са се нагърбили с това интелектуално предизвикателство. Неколцина от шпионите, за които съм чела и на чийто умения се възхищавам, заявяват, че не стават шпиони, защото видиш ли било вълнуваща професия, а именно, защото е едно от най-големите интелектуални предизвикателства.

Но нека си поговорим за Крипто сити.
Крипто сити е абсолютно действащ, трудно да се нарече нормален, град. По-скоро е една истинска утопия. В Крипто сити си има всичко – аптеки, супермаркети, кина (където се прожектират селектирани филми от цял свят), жилищни сгради, клубове, институти, Университета по криотография, присъстват и всякакви видеове сдружения на лингивсти, криптографи и т.н. Има полиция, пощенска станция и общо взето всички звена, необходими за нормалното фунциониране на един град. Градът си има всичко, което всеки един фукциониращ град има, че и много повече. Градът разполага с цехове, завод, рециклиращ цех (на ден се рециклират тонове хартия щамповани със “Строго секретно”) и разбира се – болници. Жителите на Крипто сити са изключително важни, затова и високо квалифицираните лекари разполагат със свръхтехнологични линейки, с размерите на автобус, които побурат цяла амбулатория и операционна зала.

Месечна сметка за ток на града надхвърля 2 милиона долара.
Денят в Крипто сити започва, когато 38 000 служители на агенцията (това са повече от ФБР и ЦРУ взети заедно) се отправят към някоя от 50-те сгради, които са остъклени със специални стъкла и покрития, не позволявайки на нито един звук да напусне сградата. Крипто сити е като черна дупка – засмуква звукове, кодове, информация, но не позволява подобна да напусне пределите на града.
В града живеят едни от най-будните умове на страната – анализатори, криптографи, лингвисти, владеещи едни от най-редките езици.

Самият достъп до оперативната сграда на Крипто сити отнема време – служителите минават през всичко от пръстови отпечатъци, сканирване на ретината и дори проверка на генетичния код.
В сградата се намира и една от най-богатите библиотеки в света с руска техническа литература. Оперативната сграда е най-голямоот ухо на Планетата, което днес наблюдава не само Русия и Китай, но и Индия, Северна Корея, Израел, Иран, Пакистан и още десетки други държави.
В Крипто сити се намира и най-мощният компютър в света, който още преди десетилетие е способен да извършва един квадрилион операции за секунда.

NSA: No Such Agency или Няма Такава Агенция.

С прибирането ми от чужбина, знаех какво щеше да бъде второто нещо, което щях да си купя след баничката от кварталната закусвалня. Списание ЕДНО.
В този брой сп. Едно ме разходи из бегло познатият ми Стокхолм и ми показа pleople&places, които съм пропуснала при предишната визита.

Второто издание за 2010 на списанието ме усмихна, зарадва и в същото време – депресира. Няма нищо по-приятно от това дса четеш за 23-годишният архитект Адел Закут и неговите професионални виждания и постижения. Както и няма по-голяма депресия от това след подобна статия да си погледнеш ЕГН-то и да осъзнаеш, че си на 20 и до никъде не си я докарал

Списание ЕДНО ме запозна и с доста интереснo urban design решение на софийските задръствания и хората, които обичат бързия и здравословен начин на движение – а именно Колелиния на Мартин Ангелов.

Като дизайнер, адски много ме усмихна интервюто на тандема Студио Моаре.

Покрай дългия списък със скандинавски творци, се запознах и с това що е то пермакултура?

По стара традиция, ЕДНО остави след поредния си брой списък от книги за четене, музика за преслушване и филми за гледане.

Не съм очаквала друго освен най-доброто от L’Europeo. Когато разлистих новият брой на списанието и още от първите страници ме погледна Чарлз Буковски си знаех, че това е списанието, което ще превърне времето прекарано в задрсътвания по Орлов мост в истинско удоволствие. Измежду страниците на Контракултурата се подаваха познати лица и имена, както и мой лични герои. Хънтър Томпсън и Тимъти Лиър са само неколцина примера. Лицата на разстроената вътрешна геометрия, Труман Капоти, Франк Синатра, Чарлз Буковски, За За Габор, Сергей Параджанов, Джак Никълсън, Федерико Фелини, Хънтър Томпсън, Ян Уеър, Вирджиния Улф, Жорж Санд, Вивиан Уесууд, Жан-Мишел Баския и др. бяха причината аз два дни подред да си изпускам спирката

Мдамм Бог да благослови изложенията, че да имаме време и ние да си прочетем собственото списание!
Освен, че Петя е написала супер статия за Apple design, ме накара и благородно да й завидя за Abitare Talks, където видиш ли, разните му хора като Жан Нувел презентираха своите проекти, виждания и идеи по отношение на дизайна (темата на дискусията беше “Трябват ли ни музеи и галерии”). Браво на колегите!

И за този си брой SignCafe бяха прикоткали креативен директор – в този брой това беше Кирил Златков, който в момента (след доста “пътуване”) е креативен директор на FrontRoom (Branding & Design consulting creative studio).
Списанието включваше и доста интересно интервю с Густав Мартнер и Густав ван Сидоу, реклами за св. Валентин. Epica Gala Awards и любимата ми статия от броя – SCAM ADS!

- Извинявай, имаш ли огънче? – попитах аз, държейки цигарата близо до устните си. Той бръкна в джоба на сакото си и ми подаде запалка, а след това моментално обърна главата си към западното изложение на София. Всъщност София изглеждаше добре от високо – особено вечер, когато смога на града не се виждаше. Запалих си и му върнах запалката без да благодаря. Бях в адски асоциално настроение и всяко движение на мускулите налицето ми бяха свързани с болка, равняваща се само с тази на месечната болезнена менструация. Отидох в другия край на терасата и се загледах в светлините на града – честно казано, съзнанието ми бе тоталната табула раса – не мислех за нищо, не си спомнях нищо, не водех никакви вътрешни монолози. Просто пиех уиски, пушех цигара и гледах София от високо. До моментът, в който моето уединение не бе прекъснато от Него. Така и не му запомних името, а не помня дали изобщо съм го питала за него.

- Познаваш ли някой на тази сбирщина? – попита ме той.

- Само Светозар. – отвърнах аз и си дръпнах колкото се може по-силно от цигарата.

- И аз. – отвърна ми той.

- От къде го познаваш? – попитах.

- Бяхме колеги в университета.

- И ти ли си завършил право? – попитах аз и на момента осъзнах колко тъп въпрос задавам.

- Не. Счетоводство съм завършил. – отвърна ми той с някаква смесица между сарказъм и ирония.

- Практикуваш ли? – питам пак.

- Какво?

- Право.

- Да.

- Адвокат? – питам аз подозрително.

- На Дявола. – отвръща ми той.

- Вие всичките сте на Дявола… – отвръщам аз разсеяно.

- Ами ти? – проявява той някакво любопитство.

- Какво?

- С какво се занимаваш?

- Фрийланс журналистика. – казвам половината истина. Не ми се разказваше за цялата прелюдия около дизайна. В края на крайщата и преди с това си се занимавах, а журналистическата ми карта беше в джоба.

Последва усмивка. Като цяло отстрани картината беше доста забавна – адвокат и журналист, пият уиски и пушат цигари и всеки си мисли какъв продажен нещастник и лъжец е човека до него. И си беше така. Разговора продължи вяло – цинизъм проявявахме и двамата. Запалихме поредната цигара. Той се премести и застана с лице към мен. Дръпнах си от туко-що запалената цигара и спуснах поглед по тялото му – беше висок за това ми отне известно време докато стигна до недозакопчаният цип на панталона му. Загледах се и се замислих колко ли е голям членът му?
Усещайки, че “заглеждането” прекрачва тънката граница и се превръща в “зяпане” връщам погледа си към лицето, притежател на този член. А той ме гледа с коварен и сладострастен поглед. В този момент имам два варианта – да се засрамя от постъпката си и леко изчервена да отвърна поглед и да сменя неадекватно темата или да отвърна на провокацията му с провокация. Избрах второто. В края на крайщата дори не знаехме имената си.

Така и не ги научихме. Но пък за сметка на това се изчукахме. Изчукахме се в стаята на Светозар – само там имаше опция за заключване на вратата. Изукахме се два пъти дори – единия път в банята, докато се опитвах да си сглобя остатъка от дрехите си. Чукахме се силно и без задръжки. Захапах го за рамото до кръв, в момента в който усетих как влиза в мен, а в неговата ръка останаха поне три мои кичура коса, поради безмилостното скубене по време на горещите екстазни моменти. Изчукахме се като животни – безмилостни един към друг, привлечени само и единствено от желанието за секс. Той остави белези от зъбите си по цялото ми тяло, а под ноктите на ръцете ми имаше малки парченца негова кожа, която аз целенасочено свалих от гърба му.

Без имена, без задължения, без огризения. Така се изчукахме.

На тази притенциозно-снобарска среща, аз си говорих за секс. Политиката на Дянков не ме задоволява сексуално.

Честно казано – писна ми от притенциозни философи, които безразсъдно развяват разни силни слова, в които самите те не влагат нито смисъл, нито страст. Но добре стои като статус във фейсбук де, пък да не говорим из форумите колко добре се котира. Същите тези мързеливи онлайн нищожества, не биха се бръкнали и с 1 стотинка за каузите, за които в интернет пространството толкова много “държат”, да не говорим, че не биха си и помръднали мързеливите задници да идат на протест.

Безличните онлайн подписки, които масово се правят, вярвайте ми, са абсолютно безмислени. Вашият подпис и име не струват нищо. Ако наистина ви пука – банковата сметка на УНИЦЕФ я има в сайта им, всеки ден можете да идете, в които и да е край на света като доброволци, а протестите са истинското място, където можете да бъдете чути, ако искате. И ако ви стиска, защото лично да те арестуват или да си чакаш приятелите пред ареста, не е най-приятната тръпка.

Така, че моля ви – не ме канете в тъпите и безмислени фейсбук групички и не ми се правете на герой, само защото видиш ли, сте се сетили да публикувате снимка на умиращо от глад дете или заколен делфин и да приканвате да си слагам подписа на напълно безмислени места. Моля, не ми размотавайте евтиното си лицемерие и безмислени философски дискусии – ако наистина ви пукаше, нямаше да седите с протърканите си длани пред компютъра и да се чудите, в коя група да се присъедините и къде да се изтипосате безполезното мнение.

Както един приятел каза на времето – чумата на 21 век е живота онлайн. С него хората забравиха да живеят офлайн.

• Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света.
• Почти всеки се ражда гений, а умира идиот.

• Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.
• Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията гласуваш първо и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.

• Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.

• Дори само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно.

• Добрият писател знае кога да не пише.

• Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.

Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.

Честно казано, за мен Орхус е по-красив и приятен град от Копенхаген. Някак си повече си падам по Jutland

Както и да е – беше 4-ти юни, а на следващия ден трябваше да гласуваме и да изпратя майка ми на летището, за това решихме, че това ще е денят, в който ще се разхождаме из Копенхаген. Бяхме в малък хостел до централната гара и съвсем близо до Тиволи – аз, като едно вечно непорастнало дете започнах с умиление да гледам към увеселителният парк и лудите влакчета, но нямаше смисъл – веднъж вляза ли там, щях да стоя цял ден, а на мен Копенхаген ми е на 3 часа път с влак, докато на майка ми й е 3 часа със самолет.

Имах няколко предложения за майка ми – къде да я заведа. Да, но тя вече си беше наумила къде иска да иде – място, което аз не бях включила в листата с идеи, защото все пак това е майка ми. Бях шокирана от избора й – Кристения.

Кристения е малък автономен град в самото сърце на Копенхаген. Собствени закони и уникален начин на живот – пример за това колко либерална държава е Дания. Там има три правила – никакво насилие, оръжия и тежки наркотици. Кристения е друг град – дори друга държава. Фасовете по земята, множеството графити и Pusher street (все си мисля, че са я озаглавили на известната трилогия) на която можеш да си напазаруваш хашиш  марихуана преди да се прибереш вкъщи. Истината е, че Кристения е много красив град – дори хаосът в него е красив. Езерото с къщите на кристенци не е гледка за пропускане. За съжаление, в Кристения е забранено да се снима – и аз да живеех там и аз щях да се дразня на такива като мен – туристи. Майка ми оприличи града на катун. За мен пък Кристения е града на духовната свобода – невероятно спокойствие цареше. Аз бях абсолютно спокойна, но без да искам прекарах майка ми по Pusher street, макар внимателно да гледах на картата, в опит да я отмина. Там предимно датчани и гренландци бяха опънали масите, предлагайки хашиш и марихуана. За момент се обърнах към майка ми, която август прави 52г. и при видът й на уплашена кошута, просто я хванах за ръка и я изведох от Кристения. По пътя дори се скарахме, спорейки за идеологията на това място, но просто съм се убедила, че малко или много възрастта й не предполага такава либералност. Поне стигнахме до взаимният извод, че вместо самият Копенхаген да бъде изрисуван в графити, залят с цигарени фасове и да гъмжи от хашиш и трева, то поне всичките тези дейности се извършват предимно в Кристения.

След дългата обиколка пеша на града, най-накрая се прибрахме в хостела. Малко по-късно излязохме с един мой приятел, който живее в Копенхаген и отидохме на приятна ирландска кръчма (-:

Ето и малко снимчици от датската столица:

Това са единствените 2 снимки, които направих на Кристения. Известният надпис, който на излизане казва “Сега влизате в ЕС”:

Колкото до изборния ден – за пръв път ми беше. Първото ми гласуване и то на парламентарни избори! оста пътувахме докато стигнем до българското посолство, което се намираше с приятел копенхагенски квартал. Бая хора се бяхме насъбрали – някой идваха от Швеция. Тези, които са далеч от Стокхолм им е по-близо да дойдат до Копенхаген да гласуват. Нещо ми напомни, че съм на българска територия – начумереният чичко пред вратата, който ни пускаше един по един. Влязох и прекарах известно време в четенето на всички партии – доста от тях не бях и чувала.

Скоро обаче, българската реч се заглуши от турска, когато автобус дойде пълен с турско говорящи господа, които явно идваха да гласуват. То и резултатите си показаха…

Звъннах на приятелите ми в Орхус – и там бяха отворили секция. При тях всичко беше минало нормално.

И така – приключи моето маане на гащи из Европа. Сега се преместих в ново общежитие и очаквам август месец и началото на новият семестър.

Пътуването от Талин до Санкт-Петербург не беше особено дълго – тръгнахме към 7 вечерта и горе долу в толкова пристигнахме на сутринта. За разлика от Стокхолм, по време на пътуването до Русия не можах да спя, не заради красотата на фиордите, а заради белите нощи, Стоях си на терасата, с цигара в ръка, гледайки как слънцето с часове докосва хоризонта, но и така не се скри. В каютата ми, разбира се имаше тъмни завеси, но пък аз реших да се насладя на никога незалязващото слънце по това време на годината. Истината беше, че бях толкова развълнувана, че усетих умора, чак след като се прибрах и взех един душ. Рано сутринта с майка ми се разделяме – тя тръгна с руски екскурзовод, аз – с английски. За пореден път бях обект на любопитни погледи – не само защото бях сама, а защото бях прекалено млада. Повечето хора по тези круизи са над 30-35 годишни. Но това ми даде повод да се запозная с двойката датчани и шведи, както и с една голяма група ню йоркчани, които за пръв път идваха в Европа.

Корабът ни акустира на едно пустинно пристанище – първото нещо, което виждам са панелените блокове и колите Лада. Някак си ми става едно топло и мило – все едно съм си вкъщи. Гидът ни се казваше Алексей – и освен, че беше адски сексапилен руснак, беше изключително интелигентен, забавен и саркастичен. Той обичаше Санкт Петербург, както аз никога не съм обичала Плевен. Беше роден, израстнал, учил и завършил там. А сега съответно и работи. С него бързо завързахме приказка на тема Рембрант, Сталин, жегата в Русия (28 градуса) и руската водка.

Преди да тръгнем, Алексей ни даде малки радио предаватели със слушалки – така можехме да го чуваме, дори той да беше на 100 метра от нас. Тези предаватели са руска разработка (както ни беше разяснено), но са произведени в държавата, която произвежда всичко – Китай.

Руското качество е като китайското качество. Като изключим оръжията.

По пътят ни за Петродвореца се нагледахме на пъстрата Санкт Петербургска архитектура. Алексей ни показа и няколко сгради в типична сталинистка архитектура и както той се изрази:

Архитектите тогава не са имали много право на избор – избора е принадлежал на Сталин. Ако има някой, който не е съгласен с неговите възгледи, се изпраща в Сибир, да чисти снега там – както се изразяваме в днешно време в Русия.

Видяхме и не скромната резиденция на официалният президент на Русия, както тази и на неофициалният. Така Алексей се обръщаше към Мевдевев и Путин – като официалният и неофициален президент. Начинът по който разказваше беше толкова увлекателен, че в един момент спрях да снимам и само го слушах и въпреки това не мога да възпроизведа цялата информация, с която ни затрупа.

След обиколката из града, отидохме в Петродвореца, който беше първата ни спирка. Още с влизането ни нахлузиха едни пликчета на крака, а на всеки ъгъл имаше някоя и друга начумерена руска баба, която внимателно следеше с поглед да не би да докоснеш нещо. За голямо съжаление, това произведение на руската архитектура успях само отвън да го снимам, защото снимките в самият дворец бяха забранени.

Екатерина Велика определено е водила доста луксозен живот, докато е управлявала Русия (след смъртта й в двореца са намерени около 150 000 рокли) – всяка стая беше уникална сама по себе си, а детайлите са просто убийствени – правех усилия да не се заглеждам прекалено много в тях, защото бяха не само уникални и красиви, а и прекалено много и вниманието ми често се отнасяше, позволявайки ми да пропускам по-важни и забележителни гледки. Още в двореца започнаха да ме болят очите – толкова много ги напрягах в опитите си да запечатам всичко във визуалната си памет, но в един момент установих, че е просто абсолютно невъзможно и се отпуснах унесена в разказите на Алексей и красотата на руският дворец.

След обиколката из Петродвореца и още един – сравнително по-кратък тур из Санкт-Петербург, отидохме на типичен руски ресторант, където освен ястията, ни беше сервирано бяло студено вино и руска водка. Там вече се заприказвах с ню йоркчаните. След като ме попитаха от къде съм и аз съответно казах – България, но уточних, че в момента живея в Дания, разговорът от цените на наемите в Куинс се обърна към мен. Доста интересни и забавни личности бяха всички – честно казано, макар да бях най-младата (то направо си бях най-малката ако питате мен), бързо успях да се причисля към разговорите им за история, политика и култура. Като се замисля – радвам се, че пътувах с такива хора, а не с мои връстници – не знам, защо често предпочитам компанията на доста по-зрели от мен хора – някак си по-интересни са ми.

След приятният руски обяд, се отправихме към дългоочакваният Ермитаж. Нямах търпение да се добера до този уникален музей. Самата сграда, която включваше и зимният дворец не можах да я обходя с поглед, та камо ли с обектива на фотоапарата. Бяхме предупредени да не взимаме големи чанти, както и да не носим течности – преди години една от картините на Да Винчи била залята умишлено с киселина – отнело е 12 години картината да бъде реставрирана и дори сега човек с просто око може да види остатъците от нападението. Обиколката из Ермитажа щеше да бъде сравнително кратка – само the highlights, което сиреч означаваше – 5 км.

Статистиките показват, че ако стоиш по 30 секунди пред всеки един експонат в музея, ще ти трябват 12 години за да го разгледаш. Освен уникалният интериор на Ермитажа, той е дом и на едни от най-уникалните оригинални творения на Да Винчи, Ван Гог, Микеланджело, Анри Матис и т.н. Бях платила 5 евро за да снимам, но в един момент бях толкова опиянена, че спрях. Малко преди да стигнем до картините на Ван Гог, Алексей ни показа двете много известни картини на Матис, които са напускали Ермитажа само няколко пъти, поради простата причина, че струва 1 млрд. долара за да бъде изнесена всяка (демек по 1 млрд. на картина). И да – казах милиард, не милион.  Прилагам съответната доза снимков материал:

Естония ме изненада с уюта, гостоприемството си, красивите и стилни естонци и естонки, запазените сгради от 18-ти и 19-ти век, чистият въздух и невероятна атмосфера. В един момент ми стана тъжно, гледайки една държавица, боднала се някъде между Балтика, Скандинавия и Русия, която въпреки многото премеждия в историята си, запазва своето очарование, вместо да го разруши.

Талин винаги е бил много важна пристанищна точка, що се отнася до търговията между Скандинавия и Русия – само на 280 км. от Санк Петербург (както се изрази Алексей, за датчаните това може да се виждат много километри, но за руснаците са нищо) и на 80 км. от Хелзинки. Естония е тази малка точица на Балтика, която от всичките си съседни държави е страдала най-много – още по времето на Северните кръстоносни походи е била завзета от Дания – датското управление над естонските земи започва още в далечната 1219г.

През 1346г. пък, датчаните продали Естония на германците. После пък през 1561г. Талин е политически завладян от Швеция (само Норвегия май не са ги завладявали милите, но те по това време май още са били част от Дания). По време на северната война, шведската армия капитулира и Талин е превзет отново, но този път от Русия (1710). В края на крайщата Естония официално се появява на картата на света едва през 1920г. Според мен обаче, естонците повече клонят към Скандинавия, както по манталитет, така и чисто физиологически. Не, не – не всички са руси, бледи и синеоки – в никакъв случай. Този генен басейн обаче е зародил една изключително красива нация, която днес се помещава на територията на Република Естония.

Често когато пътувам съм много мълчалива – прекалено съм заета да гледам и да попивам информация, лица, хора, емоции. В един момент, майка ми леко ме сръчка и ме попита “От както сме тук, да си видяла непривлекателен човек?”. Отговора е ясен – не. Естонците, за разлика от братята датчани, не можеш толкова лесно да ги причислиш към която и да е нация, защото нямат някакви типични отличителни белези. Повечето жени (или поне тези, които аз видях) бяха и брюнетки и блондинки и червенокоси, но най-вече естествени, непринудени, женствени и…различни. Голяма палитра от различни типове женска красота и най-вече – стил. В Естония е трудно да кажеш какво е на мода, защото улиците са толкова пъстри от хора, които са изградили своя собствена мода – собствен стил. Същото се отнася и за мъжете – като жена, която е привлечена и към двата пола (към женският не толкова сексуално, колкото чисто естетически), мога да ви кажа, че Талин за мен беше огразъм на сетивата. Сякаш в генният pool на тази нация има щипка руски сексапил, скандинавски чар и балтийска уникалност.

Усмихнати лица на всеки ъгъл – някак си съм привикнала с догмата, че по-бедните и хаотични държави са източника на начумерените и сърдити хора. Това не важи за Естония. Китни заведения, малки магазинчета, липса на гигантизъм в стил Хамбург – малки, тихи, уютни и спокойни калдаръмени улички. С доста местни се заприказвах – единственият ми concern по отношение на Естония беше езикът – родена съм 89′та, така че руският не ми е втори майчин език. Но мисля в скоро време да седна и него да поуча. Както и да е. В това отношение се почувствах, както се чувствам навсякъде другаде из Скандинавия – английският събаря всякаква езикова бариера – млади, стари – няма значение. Всички говореха английски – кои разбираем, кои перфектен – няма значение. Да не говорим колко отслужливи бяха хората, към които ми се наложи да се обърна за помощ в търсенето на място от където да си купя зарядно за апарата. (-:

И тук прилагам задоволително количество снимки:

Ако трябва да опиша Талин с една дума, то това ще е очарование. Не подценявайте скромната красота на Балтийските републики – гарантирам ви, че няма да бъдете разочаровани.