Ако не знаех методиката покрай приготвянето на шкембе чорба, сигурно тази блог-статийка щеше да носи друго заглавие. Сега поне знам, че българина е способен доброволно да яде лайна.

България е малка държава в Югоизточна Европа. Населението й варира, тъй като за последните 20 еднопосочните билети от Терминал 2 се продават по-добре от топлите банички. България е парламентарна република, с министър-председател, имащ излъчването на член на мексиканските наркокартели, относително същото минало, реторика на тийнейджър от дълбоката провинция и психологията на убиец. Изключвайки министъра на вътрешните работи, останалата част от парламента има видимо по-високо интелектуално ниво, но почти същите ценности.
Но и голяма част то българското население не остава по-назад по отношение на харизматични личностни харектеристики.

Българите са една от най-уникалните нации в континентална Европа. Всички знаят задълженията на другите, но никога не са напълно наясно със собствените си. Това е поведение, което се толерира още в училищна възраст. На гърба на всеки един бележник има графа, която ясно разяснява правата и задълженията на учениците и учителите. Но учениците винаги четат само учителските задължения и добавят други – несъществуващи такива. Учителите в България вече не са уважаваното съсловие от квалифицирани и тясно профилирани специалисти и педагози, а играят ролята на хормонална боксова круша. От тях се изисква да превъзпитат тези деца, които не са получили възпитание от родителите си, да поемат поведенческите удари било то от липса на възпитание или от хормонални нарушения. А ако остане време трябва и да преподават все по-елементарен и оскъден учебен материал и независимо от знанията на юношите, те трябва да пишат високи оценки, за да може тези интелектуални инвалиди един ден да станат адвокати, икономисти, мениджъри, лекари и политици. За да може правосъдието ни, икономиката, политиката и здравеопазването да продължат да разцъфтяват по прекрасния начин, по който са разцъвтявали до сега.
Учителското съсловие не е единственото, което изпълнява тези толкова жизнени за едно общество дейности, а му се заплаща колкото да не умре от жажда.

Друго подобно съсловие е лекарското. И там, всички сме наясно с лекарските задължения и понеже тези хора са рецитирали клетва, те са длъжни да направят невъзможното за да ни помогнат. Въпреки наличието на некадърни лекари, чиято практика ги е докарала до абсолютен непукизъм, не можем да измерим с един аршин едно цяло съсловие. И тук пак не сме наясно със задълженията си.
Никога не съм разбирала защо термина “здравеопазване” се свързва с медицината. Самата дума здравеопазване означава опазване на здравето, т.е. здравето се пази, а когато се влоши – се лекува. По тази логика опазването на здравето, до голяма степен е отговорност на индивида. Разбира се, има ред болести и обстоятелства, които водят до неговото влошаване – такива, каквито не зависят от самият човек. И все пак след като сме на челно място в класациите по инсулти, инфартки, затлъстяване и прочие други физиологични проблеми, не си ли задаваме въпроса – защо така бе аджеба? Ами защо – шкембе чорба. Избираме мазните свински пържоли, богати на холестерол храни, домашна ракийка (която не искам да знам в какви хигиенни условия бива дестилирана) и разбира се цигарка, пред балансирано (пак вкусно) хранене, повечко движение, по-рядко консумация на алкохол. Избираме байпас пред здраве. Финансовата страна на въпроса не е оправдание, защото картофите, броколите и цвеклото са по-евтини от кремвиршите, луканките и свинското.
Българина иска здравни услуги на швейцарско ниво, на цената на африканско такова. Разбира се, визирайки средната работна заплата, е повече от ясно, че и здравните осигуровки ще са мизерни. Но за мизерни осигуровки се получава и мизерно здравеопазване – period.

Враждебността ни спрямо учителите и лекарите ни ще има катастрофални последици след години. Повечето преподаватели – както гимназиални, така и университетски, приближават пенсионната си възраст, ако не са я минали вече. Млади ентусиасти за тази професия – няма.
С лекарите е същото положение – младите докторски дипломанти напускат границите на България, не само поради липсата на специализация, позорното ниско заплащане, а и поради нивото на медицината и науката у нас, което не позволява желаната реализация на много млади и кадърни хора. Голяма част от лекарското съсловие ще се пенсионира до 10-тина години и накрая…накрая ще си спомняме за сегашното ниво на здравеопазването с носталгия.

Не са изумителни само политическите ни лица с простотията си. Ние не отстъпваме по-назад. Искаме, но не даваме. Искаме чисти улици, а не се научихме да използваме кошчето за боклук. Виждаме какво дишаме, но автомобила се пали за едно ходене до магазина. Искаме функционален градски транспорт, но да не плащаме за билетчета. Искаме да ни плащат колкото на люксембургците, но да работим колкото гърците по време на сиеста. Искаме промени и реформи, но нищо не правим за да си ги получим.

Иначе сме най-красивите, най-интелигентните, най-работливите в Европа. Тогава защо живеем в такава действителност?

A Dangerous Method

Причина номер 1.: Филм на Дейвид Кроненбърг. Един от любимите ми режисьори! Не помня някога да съм гледала негов филм и да не съм го харесала – сравнително рядко прави филми, но ги прави както трябва! Причина номер 2.: Майкъл Фосбендър. След като го гледах в Hunger (всъщност аз преди това май никъде не го бях гледала), се влюбих в актьорската му игра – не знам какво има във водата в Ирландия, обаче едни от най-брилянтните актьори все се оказват ирландци. Причина номер 3.: Филм, разказващ историята на Карл Юнг и Зигмунд Фройд.

The Rum Diary

Доживяхме да видим още една лента, адаптирана по Хънтър Томпсън. И доживяхме да видим и Джони Деп в роля НЕ-продуцирана от Дисни или режисирана от Тим Бъртън. С цялото ми уважение към Тим Бъртън и творчеството му.

Tinker, Tailor, Soldier, Spy

Трилър от времето на Студената война и то режисиран от Tomas Alfredson – шведа който направи Let the right one in, а в този си филм е събрал редица актьори-ветерани като Гари Олдман, Колин Фърт и Джон Хърт!

J.Edgar

Биографичен филм за Джон Едгар Хувър (в ролята – Леонардо Ди Каприо), основателят и дългогодишният директор на ФБР. Филма е на Клинт Иистуд, който е един вид константа за високо качество, а във филма участват още и Джуди Денч, Наоми Уотс и Арми Хамър (той играеше близнаците в The Social Network на Финчър).

Както има една приказка – когато искаш да постигнеш нещо, намираш начин. А когато не искаш, намираш извинение. Почти същото е и със знанието. Ако искаш да се образоваш, намираш начин.

В този ред на мисли, преди доста време, двa от най-елитните американски университета започнаха безплатно да качват лекции и материали от учебната си програма по десетки различни дисциплини. MIT (Масачузетски технологичен институт) и Yale бяха едни от първите, но като гледам и други висши учебни заведения в САЩ последват техния пример (като Stanford University, John Hopkins и др.).

Тук, можете да намерите пълният open courseware на MIT – има лекции за всичко от астронавтиката до когнитивни науки. А тук се помещава courseware-a на Yale. Приятно образоване!

Основната дейност на NSA е следенето и разкодирването на чуждестранни комуникации и разузнавателни сигнали, използвайки методите на криптографията.  В така нареченият Крипто Сити, скрит зад множество земни насипи и дървета е щаб квартирата на NSA, където над 30 000 души обслужват шпионажа. Неговата легалност е спорна.

В продължение на осем години NSA съществува като No Such Agency. До лятото на 1960г., дата известна като най-голямата издънка в историята на агенцията. Завесата пада и света научава за реалното съществуване на тази агенция, когато Уилям Мартин и Бърнър Мичъл взимат едно месечният си отпуск и заминават за Куба. От територията на Фидел Кастро двамата  започват осъществяването на акцията си – мисия Москва и заминават за руската столица. Докато Мартин и Мичъл прекосяват океана към Русия с товарен кораб, в Пентагона настъпва смут, поради факта, че вече цял месец никой не знае нищо за двамата държавни служители. В САЩ журналистите се хранят с историята, правейки стотици догадки, които включват и похищение. Вероятността двамата да са минали отвъд желязната завеса става реална, когато те дружно дават пресконференция в Москва и публично оповестяват по световните медии за съществуването на NSA.

Тайно от очите на света е издигната специална база, в която се разработват най-новите средства за осъществяване на разузнавателни подслушвания и разбивания на информационни кодове – САЩ подслушва над 40 държави

Заявява Мичъл уверено в Москва, знаейки, че е зад Завесата, властите в САЩ не могат да го докопат. Мартин и Мичъл остават в историята на агенцията като най-големият гаф на NSA. В самото начало на скандала вестниците гръмко ги обявяват за хомосексуалисти. Преписани им са какви ли не чудовищни качества в стремежа си казаното от тях да бъде умаловажено. Това, разбира се, не помага и светът все пак разбира за съществуването на NSA.

С цел агенцията да не последва съдбата на AFSA, в годишният й бюджет се наливат милилярди долари, превръщайки NSA в най-скъпата разузнавателна агенция в САЩ. В специално конструираният Крипто сити, живеят и работят хилядите умове, които са се нагърбили с това интелектуално предизвикателство. Неколцина от шпионите, за които съм чела и на чийто умения се възхищавам, заявяват, че не стават шпиони, защото видиш ли било вълнуваща професия, а именно, защото е едно от най-големите интелектуални предизвикателства.

Но нека си поговорим за Крипто сити.
Крипто сити е абсолютно действащ, трудно да се нарече нормален, град. По-скоро е една истинска утопия. В Крипто сити си има всичко – аптеки, супермаркети, кина (където се прожектират селектирани филми от цял свят), жилищни сгради, клубове, институти, Университета по криотография, присъстват и всякакви видеове сдружения на лингивсти, криптографи и т.н. Има полиция, пощенска станция и общо взето всички звена, необходими за нормалното фунциониране на един град. Градът си има всичко, което всеки един фукциониращ град има, че и много повече. Градът разполага с цехове, завод, рециклиращ цех (на ден се рециклират тонове хартия щамповани със “Строго секретно”) и разбира се – болници. Жителите на Крипто сити са изключително важни, затова и високо квалифицираните лекари разполагат със свръхтехнологични линейки, с размерите на автобус, които побурат цяла амбулатория и операционна зала.

Месечна сметка за ток на града надхвърля 2 милиона долара.
Денят в Крипто сити започва, когато 38 000 служители на агенцията (това са повече от ФБР и ЦРУ взети заедно) се отправят към някоя от 50-те сгради, които са остъклени със специални стъкла и покрития, не позволявайки на нито един звук да напусне сградата. Крипто сити е като черна дупка – засмуква звукове, кодове, информация, но не позволява подобна да напусне пределите на града.
В града живеят едни от най-будните умове на страната – анализатори, криптографи, лингвисти, владеещи едни от най-редките езици.

Самият достъп до оперативната сграда на Крипто сити отнема време – служителите минават през всичко от пръстови отпечатъци, сканирване на ретината и дори проверка на генетичния код.
В сградата се намира и една от най-богатите библиотеки в света с руска техническа литература. Оперативната сграда е най-голямоот ухо на Планетата, което днес наблюдава не само Русия и Китай, но и Индия, Северна Корея, Израел, Иран, Пакистан и още десетки други държави.
В Крипто сити се намира и най-мощният компютър в света, който още преди десетилетие е способен да извършва един квадрилион операции за секунда.

NSA: No Such Agency или Няма Такава Агенция.

• Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света.
• Почти всеки се ражда гений, а умира идиот.

• Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.
• Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията гласуваш първо и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.

• Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.

• Дори само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно.

• Добрият писател знае кога да не пише.

• Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.

Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.

Честно казано, за мен Орхус е по-красив и приятен град от Копенхаген. Някак си повече си падам по Jutland

Както и да е – беше 4-ти юни, а на следващия ден трябваше да гласуваме и да изпратя майка ми на летището, за това решихме, че това ще е денят, в който ще се разхождаме из Копенхаген. Бяхме в малък хостел до централната гара и съвсем близо до Тиволи – аз, като едно вечно непорастнало дете започнах с умиление да гледам към увеселителният парк и лудите влакчета, но нямаше смисъл – веднъж вляза ли там, щях да стоя цял ден, а на мен Копенхаген ми е на 3 часа път с влак, докато на майка ми й е 3 часа със самолет.

Имах няколко предложения за майка ми – къде да я заведа. Да, но тя вече си беше наумила къде иска да иде – място, което аз не бях включила в листата с идеи, защото все пак това е майка ми. Бях шокирана от избора й – Кристения.

Кристения е малък автономен град в самото сърце на Копенхаген. Собствени закони и уникален начин на живот – пример за това колко либерална държава е Дания. Там има три правила – никакво насилие, оръжия и тежки наркотици. Кристения е друг град – дори друга държава. Фасовете по земята, множеството графити и Pusher street (все си мисля, че са я озаглавили на известната трилогия) на която можеш да си напазаруваш хашиш  марихуана преди да се прибереш вкъщи. Истината е, че Кристения е много красив град – дори хаосът в него е красив. Езерото с къщите на кристенци не е гледка за пропускане. За съжаление, в Кристения е забранено да се снима – и аз да живеех там и аз щях да се дразня на такива като мен – туристи. Майка ми оприличи града на катун. За мен пък Кристения е града на духовната свобода – невероятно спокойствие цареше. Аз бях абсолютно спокойна, но без да искам прекарах майка ми по Pusher street, макар внимателно да гледах на картата, в опит да я отмина. Там предимно датчани и гренландци бяха опънали масите, предлагайки хашиш и марихуана. За момент се обърнах към майка ми, която август прави 52г. и при видът й на уплашена кошута, просто я хванах за ръка и я изведох от Кристения. По пътя дори се скарахме, спорейки за идеологията на това място, но просто съм се убедила, че малко или много възрастта й не предполага такава либералност. Поне стигнахме до взаимният извод, че вместо самият Копенхаген да бъде изрисуван в графити, залят с цигарени фасове и да гъмжи от хашиш и трева, то поне всичките тези дейности се извършват предимно в Кристения.

След дългата обиколка пеша на града, най-накрая се прибрахме в хостела. Малко по-късно излязохме с един мой приятел, който живее в Копенхаген и отидохме на приятна ирландска кръчма (-:

Ето и малко снимчици от датската столица:

Това са единствените 2 снимки, които направих на Кристения. Известният надпис, който на излизане казва “Сега влизате в ЕС”:

Колкото до изборния ден – за пръв път ми беше. Първото ми гласуване и то на парламентарни избори! оста пътувахме докато стигнем до българското посолство, което се намираше с приятел копенхагенски квартал. Бая хора се бяхме насъбрали – някой идваха от Швеция. Тези, които са далеч от Стокхолм им е по-близо да дойдат до Копенхаген да гласуват. Нещо ми напомни, че съм на българска територия – начумереният чичко пред вратата, който ни пускаше един по един. Влязох и прекарах известно време в четенето на всички партии – доста от тях не бях и чувала.

Скоро обаче, българската реч се заглуши от турска, когато автобус дойде пълен с турско говорящи господа, които явно идваха да гласуват. То и резултатите си показаха…

Звъннах на приятелите ми в Орхус – и там бяха отворили секция. При тях всичко беше минало нормално.

И така – приключи моето маане на гащи из Европа. Сега се преместих в ново общежитие и очаквам август месец и началото на новият семестър.

Пътуването от Талин до Санкт-Петербург не беше особено дълго – тръгнахме към 7 вечерта и горе долу в толкова пристигнахме на сутринта. За разлика от Стокхолм, по време на пътуването до Русия не можах да спя, не заради красотата на фиордите, а заради белите нощи, Стоях си на терасата, с цигара в ръка, гледайки как слънцето с часове докосва хоризонта, но и така не се скри. В каютата ми, разбира се имаше тъмни завеси, но пък аз реших да се насладя на никога незалязващото слънце по това време на годината. Истината беше, че бях толкова развълнувана, че усетих умора, чак след като се прибрах и взех един душ. Рано сутринта с майка ми се разделяме – тя тръгна с руски екскурзовод, аз – с английски. За пореден път бях обект на любопитни погледи – не само защото бях сама, а защото бях прекалено млада. Повечето хора по тези круизи са над 30-35 годишни. Но това ми даде повод да се запозная с двойката датчани и шведи, както и с една голяма група ню йоркчани, които за пръв път идваха в Европа.

Корабът ни акустира на едно пустинно пристанище – първото нещо, което виждам са панелените блокове и колите Лада. Някак си ми става едно топло и мило – все едно съм си вкъщи. Гидът ни се казваше Алексей – и освен, че беше адски сексапилен руснак, беше изключително интелигентен, забавен и саркастичен. Той обичаше Санкт Петербург, както аз никога не съм обичала Плевен. Беше роден, израстнал, учил и завършил там. А сега съответно и работи. С него бързо завързахме приказка на тема Рембрант, Сталин, жегата в Русия (28 градуса) и руската водка.

Преди да тръгнем, Алексей ни даде малки радио предаватели със слушалки – така можехме да го чуваме, дори той да беше на 100 метра от нас. Тези предаватели са руска разработка (както ни беше разяснено), но са произведени в държавата, която произвежда всичко – Китай.

Руското качество е като китайското качество. Като изключим оръжията.

По пътят ни за Петродвореца се нагледахме на пъстрата Санкт Петербургска архитектура. Алексей ни показа и няколко сгради в типична сталинистка архитектура и както той се изрази:

Архитектите тогава не са имали много право на избор – избора е принадлежал на Сталин. Ако има някой, който не е съгласен с неговите възгледи, се изпраща в Сибир, да чисти снега там – както се изразяваме в днешно време в Русия.

Видяхме и не скромната резиденция на официалният президент на Русия, както тази и на неофициалният. Така Алексей се обръщаше към Мевдевев и Путин – като официалният и неофициален президент. Начинът по който разказваше беше толкова увлекателен, че в един момент спрях да снимам и само го слушах и въпреки това не мога да възпроизведа цялата информация, с която ни затрупа.

След обиколката из града, отидохме в Петродвореца, който беше първата ни спирка. Още с влизането ни нахлузиха едни пликчета на крака, а на всеки ъгъл имаше някоя и друга начумерена руска баба, която внимателно следеше с поглед да не би да докоснеш нещо. За голямо съжаление, това произведение на руската архитектура успях само отвън да го снимам, защото снимките в самият дворец бяха забранени.

Екатерина Велика определено е водила доста луксозен живот, докато е управлявала Русия (след смъртта й в двореца са намерени около 150 000 рокли) – всяка стая беше уникална сама по себе си, а детайлите са просто убийствени – правех усилия да не се заглеждам прекалено много в тях, защото бяха не само уникални и красиви, а и прекалено много и вниманието ми често се отнасяше, позволявайки ми да пропускам по-важни и забележителни гледки. Още в двореца започнаха да ме болят очите – толкова много ги напрягах в опитите си да запечатам всичко във визуалната си памет, но в един момент установих, че е просто абсолютно невъзможно и се отпуснах унесена в разказите на Алексей и красотата на руският дворец.

След обиколката из Петродвореца и още един – сравнително по-кратък тур из Санкт-Петербург, отидохме на типичен руски ресторант, където освен ястията, ни беше сервирано бяло студено вино и руска водка. Там вече се заприказвах с ню йоркчаните. След като ме попитаха от къде съм и аз съответно казах – България, но уточних, че в момента живея в Дания, разговорът от цените на наемите в Куинс се обърна към мен. Доста интересни и забавни личности бяха всички – честно казано, макар да бях най-младата (то направо си бях най-малката ако питате мен), бързо успях да се причисля към разговорите им за история, политика и култура. Като се замисля – радвам се, че пътувах с такива хора, а не с мои връстници – не знам, защо често предпочитам компанията на доста по-зрели от мен хора – някак си по-интересни са ми.

След приятният руски обяд, се отправихме към дългоочакваният Ермитаж. Нямах търпение да се добера до този уникален музей. Самата сграда, която включваше и зимният дворец не можах да я обходя с поглед, та камо ли с обектива на фотоапарата. Бяхме предупредени да не взимаме големи чанти, както и да не носим течности – преди години една от картините на Да Винчи била залята умишлено с киселина – отнело е 12 години картината да бъде реставрирана и дори сега човек с просто око може да види остатъците от нападението. Обиколката из Ермитажа щеше да бъде сравнително кратка – само the highlights, което сиреч означаваше – 5 км.

Статистиките показват, че ако стоиш по 30 секунди пред всеки един експонат в музея, ще ти трябват 12 години за да го разгледаш. Освен уникалният интериор на Ермитажа, той е дом и на едни от най-уникалните оригинални творения на Да Винчи, Ван Гог, Микеланджело, Анри Матис и т.н. Бях платила 5 евро за да снимам, но в един момент бях толкова опиянена, че спрях. Малко преди да стигнем до картините на Ван Гог, Алексей ни показа двете много известни картини на Матис, които са напускали Ермитажа само няколко пъти, поради простата причина, че струва 1 млрд. долара за да бъде изнесена всяка (демек по 1 млрд. на картина). И да – казах милиард, не милион.  Прилагам съответната доза снимков материал: